Мисля си, че „На Изток от Рая” е от тези книги, които независимо кога ще прочетете, винаги е късно и колкото пъти я прочетете, винаги ще остави във вас различен отзвук. Позволявам си да споделя малки цитати от нея, които се надявам да ви харесат и да ви покажат, че доказателствата за силата на човешката мисъл и борбата между доброто и злото са непреходни във времето.
„Доброто възпитание е може би онзи външен заглушител, който не дава да се разбере, че ти се пръска сърцето.
Детето ще попита: “Какво се разказва в приказката за света?” А възрастният човек ще недоумява: “Накъде ще тръгне светът? Как ще свърши той и ще разберем ли, докато сме живи, за какво става дума?”
Убеден съм, че на този свят има една-единствена приказка, която ни плаши и вдъхновява, поради което живеeм в един бисернобял мир на непресъхваща мисъл и учудване. В своя живот, в мислите си, в своя глад и амбиции, в скъперничеството и жестокостта си, в своята добрина и щедрост човешките същества попадат в мрежите на доброто и злото. Според мен това е едничката приказка, която имаме – тя живее на всички интелектуални и емоционални равнища. Добродетелите и порокът са основата и вътъкът на първото ни осъзнаване, те ще бъдат и тъканта на последното независимо от промените, които ще наложим на полето, реките и планините, на стопанството и на нравите си. Няма друга приказка. Когато човек изчетка от себе си прахоляка и житейските отломъци, остава единствено с непосилния, но чист въпрос: Добре ли, зле ли беше? Постъпих ли правилно, или съгреших?
…..
С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горният пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт – смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света.
… Докато злото трябва постоянно да се оплодява, доброто, добродетелите са безсмъртни. Порокът вечно се прикрива с нов, привлекателен и жизнен лик, докато добродетелите, за разлика от всичко друго на света, са вековни.
…
Има мигове, когато човешкото съзнание засиява от тържество. Случва се едва ли не всекиму. Усещаш го как расте или приближава досущ като горящия фитил към динамита. То е някаква тръпка в стомаха, блаженство в жилите, в ръцете. Кожата ти възприема въздуха и всяко дълбоко вдишване носи сладост. В началото доставя наслада като от протягане с прозявка; в мозъка ти нещо проблясва и целият свят пред очите ти започва да излъчва светлина. Човек може цял живот да е живял сиво, в полята и горите на душата му да е царял мрак и печал. А събитията, дори значителните, да са преминавали безлични и бледи. И внезапно – тържество! – песента на щуреца гали слуха му, дъхът на земята се надига запял към ноздрите му, а шарената сянка под дървото се устремява навън като порой, който обаче не отнася нищо от него. И аз подозирам, че стойността на един човек в света би трябвало да се измерва със същността и броя на неговите победи.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар